Накрая моето време е почти дошло

– Марвин? – каза Артър рязко, клякайки до него. – Това ти ли си?

– Ти си винаги същият – изпъшка вековната роботска отломка, – за суперинтелигентния въпрос, нали?

– Какво е това? – прошепна тревожно Фенчърч, като клекна до Артър и го сграбчи за ръката.

– Един вид стар приятел – каза Артър. – Аз...

– Приятел! – патетично изскърца роботът. Думата замря с някакво щракане и от устата му паднаха частички ръжда. – Ще трябва да ме извините, докато се опитам да си припомня какво значи тази дума. Банките ми за памет вече не са това, което бяха, и всяка дума, която не употребявам повече от няколко зилиона години трябва да бъде прехвърлена в спомагателната резервна памет. А, ето я.

Очуканата глава на робота прещрака малко, като че ли мислеше.

– Хм – каза той, – какво интересно понятие.

Той си помисли малко повече.

– Не – каза той накрая, – не мисля, че някога съм срещал някой такъв. Съжалявам, тук не мога да ви помогна.

Той патетично размърда коляно в праха и после се опита да се усуче около злополучните си лакти.

– Има ли някаква последна услуга, която може би ще пожелаете да ви направя? – попита той с някакво кухо дрънчене. Късче хартия, което може би ще поискате да вдигна за вас? Или може би ще поискате – продължи той, – да отворя някоя врата?

Ръждясалите му вратни шарнири задращиха, понеже той вдигна глава, за да огледа хоризонта.

– Не изглежда, че понастоящем наоколо има врати – каза той, – но съм сигурен, че ако почакаме достатъчно дълго, все някой ще построи. И после – каза той, като бавно завъртя глава, за да види Артър отново, – ще мога да я отворя за вас. Привикнал съм на чакане, нали знаеш.

– Артър – остро изсъска Фенчърч в ухото му, – никога не си ми казвал за него. Какво си направил на горкото създание?

– Нищо – тъжно настоя Артър, – винаги си е бил така.

– Ха! – озъби се Марвин. – Ха! – повтори той. – Какво знаеш ти за винаги? Казваш „винаги“ на мен, който заради глупавите малки мисии, в които вашите органични форми на живот ме изпращат насам-натам, сега съм тридесет и седем пъти по-стар от самата Вселена? Мери си думите с малко повече грижа – изкашля се той, – и тактичност.

Той си проправи път през пристъпа на кашлица и продължи.

– Оставете ме – каза той, – продължавайте, оставете ме да се боря мъчително по пътя си. Накрая моето време е почти дошло. Почти завърших състезанието. Глупаво очаквам – каза той, махайки им слабо с един счупен пръст, – да дойде накрая. Ще се спогодим. Ето ме, мозък с размера...

Те го вдигнаха между тях въпреки слабите му протести и оскърбления. Металът беше толкова горещ, че почти изприщи пръстите им, но тежеше изненадващо малко и отпуснато увисна между ръцете им. Те го понесоха по пътеката, която вървеше по лявата страна на Великата Червена Равнина на Рарс към обкръжаващите я планини Куентулус Куазгар.

Артър се опита да обясни на Фенчърч, но беше прекалено често прекъсван от безрадостните кибернетични бълнувания на Марвин. Те се опитаха да видят дали ще могат да купят някакви резервни части от един от павилионите, но Марвин нямаше нито една от тях.

– Целият аз съм резервни части – избръмча той.

– Нека да бъда! – изпъшка той.

– Всяка част от мен – изстена той, – е била сменяна поне петдесет пъти... освен... – Той изглеждаше почти незабележимо разцъфнал за момент. Главата му се люшкаше между тях с усилие да си спомни. – Помниш ли първия път, когато ме срещна – попита той накрая Артър, – беше ми възложена интелигентно-обсегната задача да ви заведа на мостика? Споменавам ти го заради ужасната болка във всички диоди от лявата ми страна. Които помолих да бъдат сменени, но това никога не стана.

Той отново остави дълга пауза преди да продължи. Те го носеха между тях под печащото слънце, което като че ли едва се движеше към залеза.

– Да видим дали можете да се досетите – каза Марвин, когато реши, че паузата е станала достатъчно въздействуваща, – кои части от мен никога не са били сменяни? Давайте, да видим дали ще се сетите.

– Ох – прибави той, – ох ох ох ох ох ох.